Мисъл и здраве

Да избереш живота

Изминалата година беше изключително емоционално натоварена за мен. Това беше година, в която Съдбата, Животът, Смъртта ме раздели от човека, когото обичах през целия си осъзнат живот, човекът, с който бяхме неразделни 30 години.

В такъв момент имаш усещането, че светът се срива, че мъката и болката ще те смажат и че ще останеш безвъзвратно изгубен в мрака.

Но защо пиша за това? Кой го интересува? Всеки носи своя собствен кръст… Така е, но изпитанието, през което преминах ми показа как човек може да се изправи, след като е бил съборен… И това е процеса, който искам да споделя, за да послужи на някой в нужда. Бих искала опитността ми да бъде като факла за всеки, който се намира в ситуация, която го кара да усеща, че животът е свършил и е безсмислено да се продължава напред. 

В подобни моменти инстинктивната реакция на човек е да се затвори в черупката си, защото там е безопасно – няма допир с външния свят, значи няма опасност отново да бъде съкрушен. Така поне диктува уплашеното и наранено Его, но не казва, че точно в тази черупка е най-страшно и най-тъмно. Точно в тази черупка човек се оставя на тенденцията да се самосъжалява, да обвинява Съдбата за несправедливото й отношение към нещастния Аз. Затваряйки се в корубата си, човек реално спира да живее и преминава в етап живуркане. Избере ли човек този път (защото това е личен избор!), той прекъсва притока на космическа енергия – енергията, която ни захранва, която ни дава възможност да творим, да се радваме на живота, да обичаме… С една дума, тази сила ни позволява да живеем истински и да развиваме потенциала, който ни е заложен и който трябва да разгърнем, докато сме на тази Земя. Прекъсне ли се връзката с безкрайния енергиен източник, човек се превръща в енергиен вампир. Тъй като той има нужда от жизнена сила, за да продължи физическото си съществуване, такъв индивид започва да я черпи от околните. Това става чрез приемане на ролята на жертва, на някой, който е несправедливо ощетен. Това се изразява към външния свят с неспиращи ридания и оплаквания, търсейки по този начин, подсъзнателно или съзнателно,  утеха от другите. Така той си осигурява необходимото количество енергия, за да продължи порочния кръг, по който е поел. За съжаление, подобно поведение води до изчерпване ресурсите на околните, тъй като непрекъснатото отдаване на енергия, която не е съзидателна, води до изтощение. Рано или късно, хората, които първоначално са били с най-добри намерение към пострадалия, се отдръпват…

Осъзнавайки дълбочината на блатото, в което бих затънала, ако се отдам на този първоначален импулс, аз избрах да се облегна на философско виждане на нещата, на вярата, на близките, на Живота.

Първата мисъл, която ми помогна да се изправя след емоционалния шок беше убеждението ми, вярата ми, че всички сме свързани, т.е. че аз бях все още обвързана на един по-невидим план с починалия ми съпруг и че моята мъка беше негативна енергия, която можеше да попречи на успешното му преминаване в отвъдното, където той би трябвало да продължи духовния си път. 

Следващата патеричка, на която се облегнах, бяха децата ни. Не исках по никакъв начин да увеличавам мъката им, стоварвайки отгоре им моята собствена болка. Осъзнавам притесненията, които може да са имали за това как ще изляза от тази ситуация, защото знаеха, бяха свидетели на дълбоката връзка и любов, която имахме с татко им. Искаше ми се да им покажа, че човек има сили да преодолее трудните моменти, стига да избере да вярва в логиката на Живота. Слава Богу, дадоха ми се тези сили. Дадоха ми се и необходимите хора и ситуации, които да ми помогнат да избера живота. 

Случи се така, че след смъртта на съпруга ми имах възможността да отида на вилата на родителите ми, която е в Рила, на над 1000м надморска височина. Последваха около два месеца, през които бях обградена с майчина обич и грижи, от ежедневни разходки в планината, от смеха на племенниците ми (2 и 8г). Срещах се с приятели, посещавах и сбирки, в които обсъждахме Библията, говорехме за вярата… Всичко това послужи за заземяването ми и възвръщането на силите и желанието ми за живот. 

И да, имаше сълзи, имаше ридания, но те бяха нощем, когато бях сама. За пред света бях избрала да показвам другата ми страна – светлата, позитивната (никога не съм обичала да бъда съжалявана). Да, всички имаме две страни и ние решаваме коя да вадим на показ. 

И чудото стана! Както казват Fake it until you make it ( Симулирай, докато не се превърне в реалност). Постепенно болката намаля. Лека-полека започнах да виждам красотата около мен, без да я търся (защото в периода, когато работех върху превъзмогването на душевната си болка, умишлено се стремях да намирам красивото около мен). Получавах и продължавам да получавам подкрепа и обич от най-различни места. 

Няма да забравя как на една от първите ми разходки в гората, преминавайки през едно леко наклонче, през главата ми мина мисълта “Кой сега ще ми помага?”, защото по време на планинските походи, които правехме със съпруга ми, той винаги стоеше зад мен, за да ме побутне, когато имахме изкачване. Точно в този момент, две-годишният ми племенник протегна малката си ръчичка, казвайки сладко „Лельо, дай ръка“. В този прекрасен миг осъзнах, че никога няма да съм сама и че винаги ще получавам помощ, когато имам нужда от такава и че тя може да идва от най-неподозирани места.

Чудеса продължиха и продължават да ми се случват. Сигурна съм, че се случват на всички… Просто трябва да сме настроени да ги улавяме и да им благодарим! Най-неочаквано започнах да изпитвам отново красиви и силни емоции. С една дума, животът продължава!

Това, за което съм щастлива е, че не изпуснах нито един момент, в който да кажа, “Обичам те”. Не се оставих на вихъра на ежедневието, което има свойството да засивява всички краски на Живота и на Любовта. Обичах и позволявах да бъда обичана всеки ден. Плаках със сълзите на любимия, радвах се на неговите щастливи моменти, живях и чрез него, намирахме винаги време един за друг, пътувахме и откривахме частички от себе си във всяко обходено кътче. 

Сега знам какво е Любов и знам също какво искам от Живота. Нямам съжаления за неказани думи или за неизживяни моменти. Мога спокойно да пусна моя любим по неговия духовен път, бидейки благодарна за всичко, което сме изживяли заедно! A аз продължавам напред, отворена за всичко прекрасно, което Съдбата е подготвила по пътя ми!

Смъртта е част от Живота. Всички сме обречени на смърт. Това, което не бива да забравяме е, че тя е само временна раздяла и е част от пътя, който трябва да извървим. Нужно е да помним във всеки един момент, че ние сме на тази Земя с цел и докато сме тук, сме длъжни да живеем! А да живеем означава да мислим добро, да правим добро, да раздаваме обич, усмивки и добри думи, защото това е, което остава след нас!

На всеки, който минава през трудно изпитание бих казала да се отвори за света, защото „Светът е голям и спасение дебне отвсякъде„.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *